Казват, че за една държава се съди по отношението й към децата и инвалидите (съжалявам, ако не проявявам достатъчно куртоазия, използвайки термини като "хора в неравностойно положение").
Темата за децата в България е много дълга и мъчна, та за инвалидите ми беше думата. Като се разходи човек из китната ни родина, пообиколи тук и там, ще си рече: "То няма инвалиди в тая нашта държава, бре!". Няма да ги видиш ни по автобуси и влакове, ни по търговските центрове (опа, "шопинг моловете"), нито пък на някой център, мегдан или чаршия. "Странно" - ще си кажеш, като прочетеш насам-натам някой плакат за събитие ("ивент", по съвременному) в подкрепа на инвалидите или видиш SMS-кампания да събира пари, пак за тях - "Къде са тези инвалиди или пак само ни събират тука парите мискините...то в таз държава от край време всички са маскари." Може би само смътно ще се досетиш, че все пак ги има, ако гледаш нечия история в ТВ-предването ("толк-шоу", по правому) на Наталия Симеонова или прочетеш из вестника новина като тая, как на сляпа жена с куче-водач й отказали достъп до банката, защото било забранено за домашни любимци.
После те отвее животът в някоя друга, "бяла" страна и що да видиш: ми те много инвалиди имат тия хора бе! Кво е ставало тука, като война отдавна е нямало, ни природно бедствие, а процентът тежки катастрофи е кажи-речи пет пъти по-малък, отколкото в България (при равен брой население). Гледаш, отиват си хората сутрин на работа с инвалидната количка, във влака, костюмирани; слезе си на гарата, придвижи се с асансьора до където му трябва и по живо, по здраво. Или се качи на автобуса (който има хидравлична рампа) и шофьорът слезе да му помогне, а останалите пътници за качане и слизане чакат спокойно и чинно, никой не бърза, никой не псува...Навсякъде по търговските центрове, парковете и другите публични зони ще ги срещнеш - много от тях спортуват (има ги и във фитнеса, и на тенис корта или пък гребат с кану по реката), други просто се разхождат, ходят на кино, на обяд в ресторанта или просто на кафе, досущ като тебе и мене. Много от тях се усмихват; други вършат нещо на лаптопа, отивайки към офиса. Кучетата-водачи на слепите имат статута на медицинска сестра или на личен помощник, никъде няма забрана за тях. Обучението на такова куче е много скъпо, трудно и продължително, а всяко насилие над тях подлежи на строги наказания.
И се запитваш неволно: "Защо така сме отписали в България цели групи от хора, забравили сме за тях и сме ги оставили да се оправят както намерят?" И то, като се замислиш, май не една или две, а бая групи от хора. Докато стигнем до там, всеки да се оправя поединично.
Темата за децата в България е много дълга и мъчна, та за инвалидите ми беше думата. Като се разходи човек из китната ни родина, пообиколи тук и там, ще си рече: "То няма инвалиди в тая нашта държава, бре!". Няма да ги видиш ни по автобуси и влакове, ни по търговските центрове (опа, "шопинг моловете"), нито пък на някой център, мегдан или чаршия. "Странно" - ще си кажеш, като прочетеш насам-натам някой плакат за събитие ("ивент", по съвременному) в подкрепа на инвалидите или видиш SMS-кампания да събира пари, пак за тях - "Къде са тези инвалиди или пак само ни събират тука парите мискините...то в таз държава от край време всички са маскари." Може би само смътно ще се досетиш, че все пак ги има, ако гледаш нечия история в ТВ-предването ("толк-шоу", по правому) на Наталия Симеонова или прочетеш из вестника новина като тая, как на сляпа жена с куче-водач й отказали достъп до банката, защото било забранено за домашни любимци.
После те отвее животът в някоя друга, "бяла" страна и що да видиш: ми те много инвалиди имат тия хора бе! Кво е ставало тука, като война отдавна е нямало, ни природно бедствие, а процентът тежки катастрофи е кажи-речи пет пъти по-малък, отколкото в България (при равен брой население). Гледаш, отиват си хората сутрин на работа с инвалидната количка, във влака, костюмирани; слезе си на гарата, придвижи се с асансьора до където му трябва и по живо, по здраво. Или се качи на автобуса (който има хидравлична рампа) и шофьорът слезе да му помогне, а останалите пътници за качане и слизане чакат спокойно и чинно, никой не бърза, никой не псува...Навсякъде по търговските центрове, парковете и другите публични зони ще ги срещнеш - много от тях спортуват (има ги и във фитнеса, и на тенис корта или пък гребат с кану по реката), други просто се разхождат, ходят на кино, на обяд в ресторанта или просто на кафе, досущ като тебе и мене. Много от тях се усмихват; други вършат нещо на лаптопа, отивайки към офиса. Кучетата-водачи на слепите имат статута на медицинска сестра или на личен помощник, никъде няма забрана за тях. Обучението на такова куче е много скъпо, трудно и продължително, а всяко насилие над тях подлежи на строги наказания.
И се запитваш неволно: "Защо така сме отписали в България цели групи от хора, забравили сме за тях и сме ги оставили да се оправят както намерят?" И то, като се замислиш, май не една или две, а бая групи от хора. Докато стигнем до там, всеки да се оправя поединично.
Няма коментари:
Публикуване на коментар